Представяме на Вашето внимание анализ на инж. Димитър Щерев от „Булгартрансгаз“, във връзка със Стратегията за Втечнен природен газ (ВПГ) и Подземни газови хранилища (ПГХ) на Европейския съюз и бъдещите нужди на Общността от суровината.

Изложените по-долу данни, мнения и заключения са на инж. Щерев, без корекции и съкращения.

Според общоприетата (консенснусна) прогноза, инициализирана от водещи световни бизнес агенции (Cera, IEA, EIA, Eurogas, Cedigaz) преди около 10 години, до 2025 г. Европа ще има нужда от внос на допълнителни около 168 млрд. куб. м природен газ, a до 2035 г. – нa внос от около 225 млрд. куб. м. (виж. Фиг.1).

fig 1
Фиг. 1

Потреблението на природен газ в Европа се покрива от местен добив от Норвежки, Английски и Холандски компании, експлоатиращи газови залежи в Северно море, от внос от Русия по газопроводи, от внос от Алжир и Либия по газопроводи и ВПГ, както и внос на ВПГ от Катар, Нигерия, Египет, Тринидад, Перу, Йемен, Оман и др.

По данни от 2015 г., процентният дял на общия внос на природен газ приблизително се изравнява с този на местния добив (виж. Фиг. 2 и 3).

fig 2
Фиг. 2
fig 3
Фиг. 3
fig 4
Фиг. 4

Както се констатира, местният добив на природен газ на Европейския континент, постиган през предходните години продължава своя драстичен спад, което осезаемо се наблюдава в експлоатацията на газовото поле „Грьонинген”, Холандия.  Противно на множеството други прогнози, изготвяни в Европейски организации, ние все повече и повече ставаме свидетели на реализиращ се във времето низходящ тренд, който обаче преразпределя дяловете между доставчиците на природен газ в нови пропорции.

Ако през 2005 г. добивът на природен газ от „Северно море” е възлизал на 332 млрд. куб. м, през 2010 г. същият е съставлявал 311 млрд. куб. м, а през 2015 г. този добив е намалял до 252 млрд. куб. м.  Това означава, че за последните 10 години добивът на природен газ в тази част на Европа е спаднал с около 80 млрд. куб. м, а след 10 години прогнозите показват, че същия ще бъде под 200 млрд. куб. м. (Фиг. 4). 

Наред с това, през изминалата 2015 година се отчита нарастване в потреблението на природен газ в Европа (504.8 млрд. куб. м) в сравнение с 2014 г. (485.4 млрд. куб. м) с ръст от около 19 млрд. куб. метра, който представлява един значителен обем. (виж. Фиг.3)  Успоредно с това, изпреварвайки значително пазарните тенденции, вносът на природен газ от Русия за Европа през 2015 г. е нараснал с 8.7%, достигайки нивото от 159.4 млрд. куб. м, което е с 12.8 млрд. куб. м повече от реализирания внос през 2014 година и се доближава до рекордните нива на внос, регистрирани преди 3-4 години (161.5 млрд. куб. м през 2013 г.).  Освен това прави впечатление, че вносът от Русия през 2015 г. е значително по-голям и от средното ниво на внасяните количества през последните пет години. (159.4 > ср.(2011+2012+2013+2014+2015) =151.3 млрд. куб. м). (виж. Фиг.3).

Въпросът е от кой доставчик Европа е компенсирала цитирания по-горе ръст от 19 млрд. куб. метра природен газ, при регистриран спад на местния добив от предходните години и при факта, че приемните ре-газифициращи терминали на континента отново са оставали с неизползван капацитет от около 160 млрд. куб. м.  Противно на определени прогнози това показва, че внасяния ВПГ в Европа не е бил единственият източник на компенсиране на тези 19 млрд. куб. метра природен газ, доставени и консумирани в повече през 2015 г. в сравнение с 2014 г.

Ето допълнителни доказателства за това:

Към настоящия момент, наличния капацитет на съществуващите приемни ре-газификационни терминали за втечнен природен газ (ВПГ), изградени на Европейския континент, възлиза на около 209 млрд. куб. м/г., от който обаче само около 30% и в частни случаи 40% (Испания) се използва.  Това прави средно годишно около 60 млрд. куб. м запълненост или с други думи – регазификационен капацитет от около 130 -150 млрд. куб. м остава години наред неизползван.  Нещо повече, данните от 2013 и 2014 година недвусмислено и ясно показват, че запълнеността (или степента на използване, utilization factor) на приемните терминали за втечнен газ в Европа е достигала  едва 23-24%, което се равнява на 48 – 49 млрд. куб. м годишно, т.е. отново един значим капацитет от около 160 млрд. куб. м е оставал неизползван.  В тази връзка Европейските компании, участвали в изграждането на приемните регазификационни терминали за ВПГ, особено тези в Испания регистрират загуби, поради влошени условия за възвръщаемост на направените инвестиции, което между другото е едно от най-уязвимите места на т.н. Трети енергиен пакет.  Това не създава условия за равнопоставеност, а среда за диспути и конфликти между компаниите.  За да увеличи натоварването на приемните терминали за ВПГ не е изключено ЕК да предложи на Местните регулатори да преразгледат редица клаузи от този енергиен пакет, с което е възможно (отново) да се отворят врати за двойни подходи и стандарти.

В края на 2015 г. и в началото на 2016 г. бе извършена актуализация на общоприетата прогноза, графично отразена във Фиг.1 и бе отбелязано, че до 2025 г. Европа ще има нужда от внос на допълнителни 140 млрд. куб. м газ, а до 2035 година – на допълнителни 165 млрд. куб. м.

Наред с това, последните по-прецизни анализи (на базата на допълнителен преглед на информацията) показват, че на азербайджанския газ не може дългосрочно да се разчита, тъй като първоначално изчислените извлекаеми запаси в находищата Шах Дениз са се оказали доста завишени.  Това означава, че в бъдеще Азербайджан няма да може да разполага с необходимите ресурси за допълнителен износ на природен газ и няма да има възможност да запълни и продължително да поддържа капацитета на Трансанадолския газопровод (ТАНАП), оттук и на Трансадриатическия газопровод (ТАП), което би могло да принуди тази държава да довнася определени количества природен газ.  Произходът на газа за осъществяване на такова довнасяне може да бъде единствено руски, защото между двете държави има изграден действащ газопровод. 

От друга страна, едва ли някой би се наел да направи достоверна прогноза за доставки в обозримо бъдеще на природен газ от Туркмения за Азербайджан и оттам за Турция и Европа, като се имат предвид продължаващите диспути, неясноти и неуредици, както и тези, свързани с разделянето на зоните в Каспийско море между държавите в този регион.  По този начин ние можем да станем свидетели на една парадоксална ситуация – постепенното превръщане на Азербайджан от страна доставчик в страна транзитьор или тази държава да играе и двете роли, но от това нито една европейска държава няма полза, защото Европа би могла да получава природен газ пряко от Русия по много по-кратки, известни и не на последно място безопасни маршрути – стари и нови.

От друга страна въпреки нестихващите си амбиции, Турция става все по-ненадеждна транзитна държава с нейната нарастваща ислямизация, сътрудничество с фундаментални ислямски организации и Ислямска държава, тоталитарни методи в държавното управление, потъпкване на свободата на медиите и правата на малцинствата и не на последно място – груба намеса в сирийския конфликт с цел извличането на икономически ползи и задоволяването на нестихващи от години амбиции за доминиране в региона.

Даже и при нормални безпроблемни доставки за газопроводите ТАНАП и ТАП във времето (такива, каквито се предвижда по проект), Турция ще изнудва и ще извива до край ръцете на Европейския съюз (респективно и на България) за все повече и повече инвестиции, прибирайки за себе си по-голямата част от обемите природен газ от газопровода ТАНАП на изгодни за нея цени и в изгодни за нея времеви отрязъци от годината.  По този начин количествата газ, които биха могли да се подадат и транспортират по следващия газопровод ТАП (вече на Европейския континент) ще бъдат редуцирани и неплавни.

Като се има предвид изложеното до тук за азерския газ считам, че трябва безпристрастно да се направи подробен анализ дали при новите обстоятелства, изложени по-горе, е възможно успешно реализиране на Договора, подписан (през м. септ. 2013 г.) между „Булгаргаз ЕАД“ и консорциума „Шах Дениз“ за доставка в България на 1 млрд. куб. метра азерски газ годишно от 2019 г.  Трябва да се има предвид, че към момента на подписване на този договор, добивът от азербайджанското находище „Шах Дениз” все още е бил разработван, т.е. не са били ясни какви са оптималните възможни количества, които биха могли да се добиват от газовото находище и оттук да се знае дали тези количества биха стигнали за нормалното  запълване и едновременно функциониране на ТАНАП и ТАП.  При обстоятелствата, при които е подписан Договора, не биха могли да бъдат ясни и параметрите на газопровода, който ще се изгражда, окончателно инвестиционно решение все още не е било прието, при което не е било и възможно да се договорят цените и начините на транзитиране до България.

Прави впечатление и подписания през септември 2015 г. договор между Газекспорт и Азербайджанската метанолова компания AzMeCo за внос до 2 млрд. куб. м природен газ от Русия за Карадагския метанолов завод, намиращ се на 25 км югоизападно от столицата Баку.  Договорените за внос количества от Русия ще позволят на завода  да бъде натоварен целогодишно и без престои поради липса на суровина (природен газ).  Това вероятно говори или за проблеми в пропусквателната способност на инфраструктурата на газопреносната система, или за определен недостиг на тази суровина в страната, или за комбинация от двете.

Успоредно с фактите, изложени дотук обаче, ние ставаме свидетели на засега необясними неща:  Вместо да се обърне по-сериозно внимание и да се направи подробен анализ на всички тези тенденции  част, от които са алармиращи, природният газ като екологично чисто гориво, се измества от енергийния баланс на Европа в момент, в който потребителският интерес към него расте?!  Считам тези стъпки за преднамерени и погрешни.  Въпреки своите екологични предимства, възобновяемите енергийни източници са изключително ненадеждни, за да се разчита на тях.  Всичко това очертава природния газ, като най-подходяща суровина за постигането на нисковъглеродна икономика, което е заложено и в стратегията на ЕС „Енергия 2020”.

На фона на случващото се става все по-ясно, че Концепцията за енергийна сигурност в Европа не е въпрос само на диверсифициране на източниците за доставка.  Новите източници или по-конкретно – новите доставчици (ако такива има въобще), трябва да са предсказуеми и надеждни във времето.  Маршрутите до тези нови източници не трябва да минават през взривоопасни региони с остри икономически проблеми, с нестихващи религиозно етнически борби и действащ тероризъм, както и през новосъздадени държави  без стабилни държавни институции и пълноценно работещи администрации с непредсказуемо развитие, с висока степен на социална несправедливост, престъпност и корупция.  Тук именно изпъква ролята на диверсификацията на газовите доставки по възможно най-безопасни маршрути, тъй като гъвкавостта и сигурността са водещите фактори, допринасящи за енергийната сигурност.  Имам предвид гъвкавост и сигурност от надеждни, стабилни и десетилетия наред доказвали се на пазара доставчици на природен газ, притежаващи необходимите ресурси и инвестиционен потенциал.

Като се има предвид изложеното дотук, буди неразбиране, учудване и не на последно място – професионална загриженост, публикуваната в началото на февруари т. г. «Стратегия за Втечнен природен газ (ВПГ) и Подземни газови хранилища (ПГХ)». 

Communication from the Commission to the European Parliament, the Council, the European Economic and Social Committee and the Committee of the Regions on an EU strategy for Liquefied gas and Gas storage”, Brussels, XXX COM(2016)49), SWD(2016)23.

Така съставена, тази нова стратегия със сигурност ще срещне редица трудности при реализирането си, което ще отнеме ценно време и много ресурси – човешки и финансови, докато най-после от всички се разбере, че тези трудности са непреодолими или преодолими, но на извънредно висока и необоснована цена.  Към момента съвсем не е ясна икономиката на тази стратегия и как би могла тя да бъде реализирана с успех, т.е. не е ясно каква ще е стойността на новата газова визия за Европа?  Какво ще струва тя на европейския данъкоплатец?  Абсолютно неизвестна остава и икономическата обосновка на планираното изграждане на нови приемни регазификационни терминали за ВПГ в Европа с цел увеличаване на този вид доставки, и каква ще бъде конкурентноспособността на тези доставки, съпоставена с природния газ, доставян по газопроводи?  Въпросът с оценката на ефективността липсва и по отношение на Подземните газови хранилища (ПГХ), съществуващи и планирани за изграждане, които са заложени в стратегията и се очаква те да бъдат активни балансиращи звена.

Както става ясно, една от основните цели на новата стратегия е транспортирането на ВПГ във вътрешността на континента, разширението на съществуващите, както и изграждането на нови приемни регазификационни терминали за втечнен природен газ там, където определени европейски държави нямат достъл до втечнен природен газ.  В тази връзка също смятам, че едни от основните проблеми, които ще се появят ще са свързани с изграждането в Европа на нова подходяща газопреносна инфраструктура наред с пригаждането и рехабилитацията на съществуващата, така че всички Европейски държави да имат достъп до ВПГ – пряк или чрез изградени хъбове (както се планира в стратегията).  Тук е мястото да се отбележи, че не всички приемни регазификационни терминали за втечнен природен газ (изградени или планирани) могат да разчитат на специфичните балансиращи възможности на ситуирани в близост до тях Подземни газови хранилища, защото наличието (съществуването) на тези балансиращи звена на това или оново място зависи от наличието на подходящи геоложки структури, в които да има възможност да бъдат изграждани газови хранилища.  Именно затова при евентуално увеличаване на доставките на втечнен природен газ за Европа не може равномерно и повсеместно да се разчита на балансираща роля на Подземни газови хранилища, която е неотменна и всичко това трябва да се има в предвид.

Както бе отбелязано по-горе, буди и неразбиране, защо новата стратегия визира допълнително изграждане на нови приемни регазификационни терминали за ВПГ, както и разширение на вече изградени,  при условие, че едва 30% от тези терминали са запълнени през годината и това, както се вижда,  не е епизодичен факт?!  Историческите данни показват, че най-големия процент на запълненост (40 % utilization factor) на регазификационните терминали през годината се наблюдава само в Испания.  Това до голяма степен се дължи на изключително благоприятната география на тази страна – обширни крайбрежия, както на Атлантическия океан, така и на Средиземно море, което е способствало за активно развитие на търговията с ВПГ в тази страна.  На нейна територия са изградени 8 броя регазификационни терминала, като вноса на ВПГ е изключително активен, достигайки 60% от потреблението на природен газ в страната, което позволява на Испания да транзитира природен газ за Франция.  Имайки предвид тези специфични особености, като конструкция и замисъл, газопреносната система на Испания има съсвсем различно предназначение в сравнение с газопреносните системи на държавите от Централна, Източна и Югоизточна Европа.  Надявам се при изграждането на новата газова стратегия за Европа за транспортиране на ВПГ във вътрешността на континента, авторите на стратегията да не са вземали моделът на Испания като базов, екстраполирайки го по цялата територия на Европейския съюз.

Не се оценява и един друг съществен проблем – проблемът с транспортните възможности, който може да се раздели на две части:

(1)     За осъществяването на Стратегията за Втечнен природен газ (ВПГ) и Подземни газови хранилища (ПГХ) ще бъде необходимо допълнително производството на голямо количество морски съдове (специално пригодени за целта кораби) и това неимоверно ще повиши цената на доставяния ВПГ.;

(2)     Повечето приемни терминали за ВПГ са иградени по Атлантическото крайбрежие на Европейския континент, както и в юго-западната част на Средиземно море, докато съществуващата газотранспорна система в Източна и Централна Европа е построена в телескопична форма – от изток на запад и в по-голямата си част е проектирана с цел да доставя руски природен газ по направление от североизток-изток на запад.  Този факт обаче създава така наречените тесни гърла (bottle necks) в газопреносните системи, които трябва да бъдат преодолявани, а това от своя страна ще наложи цялостно преустройство на съществуващите газопреносни системи на държавите в тази част от Европа, за да може ВПГ да се  транспортира и в обратна посока, например от запад на изток или от север на юг.

Прави впечатление, че Новата стратегия за Втечнен природен газ и Подземните газови хранилища дава приоритетна възможност за развитие на спот-пазара.  Вероятно с това Европейската комисия цели постепенното отпадане на дългосрочните договори за доставка на природен газ по газопроводи, а както бе споменато по-горе – в стратегията липсва всякаква икономическа обосновка от предлаганото активно използване на ВПГ.  Практиката в бранша показва, че докато при традиционните дългосрочни договори за доставка на природен газ по газопроводи, потребителите (клиентите) могат да управляват гъвкаво газовите си доставки, получавайки повече газ в пикови периоди на търсене и по-малко при спад в търсенето, спотовите сделки въобще не предлагат подобна възможност. Веднъж установена, цената на газа в дългосрочните договори, изчислявана по конкретна формула се движи автоматично, така че ценообразуването да бъде винаги пазарно ориентирано и съобразено със специфичния енергиен баланс във всяка една държава.  Практиката показва, че тази стратегия успешно се реализира, особено когато доставчиците на природен газ, потребителите и институциите имат добрата воля да анализират всички доводи на базата на конструктивен и професионален диалог.

Но да се върнем към тръбопроводния газ.  Динамиката на пазара на природен газ в Европа показва, че основни Европейски държави увеличават вноса на природен газ от Русия въпреки, че географски те се намират в близост до газовите находища и полета в Северно море, отколкото до Руската федерация. (виж. Фиг. 3).  В тази връзка са направени изследвания в два периода от време със следните констатации:

В периода 2012 – 2013 г.:

  • Италия е увеличила вноса на руски природен газ с 67%,
  • Ирландия е увеличила вноса на руски природен газ с 66%,
  • Великобритания е увеличила вноса на руски природен газ с 42%,
  • Швейцария е увеличила вноса на руски природен газ с 33%,
  • Германия е увеличила вноса на руски природен газ с 21%,
  • Франция е увеличила вноса на руски природен газ с 5%,
  • Холандия и Дания задържат нивата на внасяните количества руски природен газ.

В периода 2014 – 2015 г. тенденцията към увеличаване на вноса на руски природен газ продължава, както следва:

Чехия е увеличила вноса на руски природен газ над 5 пъти или с 425%, т.е. от 0.8 до 4.2 млрд. куб. м, връщайки се към позициите си от предишните 3-4 години от 8 – 9 млрд. куб. м,

  • Дания е увеличила вноса на руски природен газ с 68%,
  • Франция е увеличила вноса на руски природен газ с 28%,
  • Италия е увеличила вноса на руски природен газ с 13%,
  • Германия  е увеличила вноса на руски природен газ с 12%,
  • Гърция е увеличила вноса на руски природен газ с 12%,
  • Унгария е увеличила вноса на руски природен газ с 9%,
  • Австрия е увеличила вноса на руски природен газ с 7%.

Прави впечатление, че през последния изследван период (2014 – 2015 г.) сред държавите, увеличили вноса на руския природен газ се появяват и такива от Централна Европа, т.е. държави, намиращи се далеч от бреговете на «Северно море».

По данни на Норвежката петролна дирекция (Norwegian Petroleum Directorat), инвестициите в добива и транспорта на природен газ в Норвегия се предвижда да бъдат намалени с над 20% в сравнение с 2014 година.  Основни петролни и газови компании, включително тези в Норвегия, съкращават инвестиционните си програми, реагирайки на резкия спад на цените на газа в Европа.  На фона на тези негативни процеси, драстични редукции и икономии, Русия продължава да предлага на Европейския съюз жизнено необходими за самия него нови газови инфраструктурни проекти, но за съжаление те срещат прегради от чисто политически и административно регулаторен характер, прегради които дори противоречат на основни пазарни принципи.  Както бе споменато по-горе, единият от тези принципи е инвеститорът да има възможност да възвърне направените от него инвестиции в разумни и обозрими срокове.

Заключения:

  1. Европа ще има нужда от значителни количества природен газ през идните десетилетия и за всички видове доставчици може да има достатъчно място „под небето”, т.е. място на интегрирания Европейски пазар, стига обаче да бъдат гарантирани равнопоставени и недискриминационни условия за всеки доставчик било то нов или стар.    С други думи, трябва да има създадени условия за „честна игра” (fair play); 
  1. Европейският съюз в бъдеще все повече и повече ще се нуждае от руски природен газ, доставян по тръбопроводи, не защото се прогнозира икономиката в Европа да се развива с някакви бурни темпове, а по простата причина, че запасите от природен газ в газовите находища в Северно море привършват и спада на налягането ще увеличава във времето експлоатационните разходи на добива там до момент, когато същия стане нерентабилен; 
  1. За газопровода „Северен поток 2″ (в реализирането, на който ще участват руската компания „Газпром“ с 50%, германските E.ON, BASF и Wintershall, англо-холандската Shell, австрийската OMV и френската ENGIE – всяка една по 10%), не се планира изразходването на финансови средства от Европейската комисия, тъй като проектът няма да търси европейско финансиране. Русия съвместно с гореизброените партньори ясно е заявила намерения за финансиране със собствени средства;
  1. Увеличаващите се доставки на руски природен газ към западноевропейските пазари обясняват обявения капацитет на новия проект „Северен поток 2″ – 55 млрд. куб. м. Поради препятствията, пред които бе изправен проекта “Южен поток” с цел неговото спиране, а в последствие и замразяването на „Турски поток”, чрез „Северен поток 2” с капацитет 55 млрд. куб. м. годишно, Русия цели отново да достигне до транзитния газов  хъб „Баумгартен”, Австрия.  (Към настоящия момент транзитния газов хъб „Баумгартен” се захранва годишно с около 80 млрд. куб. м руски природен газ, транзитиран през Украйна и през Словакия).  С проекта „Северен поток 2”, достигането до транзитния газов хъб „Баумгартен” ще бъде осъществено от север на юг, като целта е достигането не само до потребителите в Северозападна Европа, но и до тези от Централна и Южна Европа.  След въвеждането в експлоатация на „Северен поток 2”, количествата природен газ, които понастоящем се транзитират през Украйна ще бъдат редуцирани до нива реципрочни на изградения капацитет на този проект;
  1. Съществува опасност страни, като България, Румъния, Хърватия и частично Унгария, (а това са държавите с изключение на Румъния през, които трябваше да преминава „Южен поток”), да останат необезпечени след 2019 година, когато изтича транзитният договор на Газпром с Украйна и когато значителни количества руски природен газ, транзитирани засега през Украйна, ще бъдат прехвърлени на „Северен поток 2”. В тази връзка съществува опасност България да изгуби и настоящия си транзит или да остане временно, но в силно редуцирани количества.

Инж. Димитър Щерев e завършил “Хидрогеология и инженерна геология” в Московския геологопроучвателен университет (МГРИ), Москва, Русия.

От 1997 г. работи в Булгартрансгаз ЕАД в областта на съхранението на природен газ и се занимава с увеличаване и оптимизиране на капацитетните възможности на подземното газово хранилище „Чирен”, както и с текущата експлоатация, обновяването и поддръжката на съоръжения на обекта.

Участвал е в управлението, координирането, мониторинга и изпълнението на различни газови проекти, като «Южен поток» и «Набуко» моделиране и симулиране на варианти на българските участъци, в проекти, финансирани от международни институции, като Агенцията за Търговия и развитие на САЩ, от програмата ФАР – Трансгранично сътрудничество, Европейски съюз и др.  Освен това е работил по различни хидрогеоложки, резервоарно инженерни, геотермални, гео-екологични проекти.

В процеса на работа е специализирал „Резервоарно инженерство” в Университета на ООН в Рейкявик, Исландия, „Управление на Инвестиционни проекти в енергетиката” в Дъблин, Ирландия, „Резервоарно моделиране и симулиране работата на подземни газови хранилища и газопреносни системи в офисите на компанията Шлумберже, Хановер, Германия.

Понастоящем е главен експерт в управление “Съхранение на природен газ”, Булгартрансгаз ЕАД, Централно управление, София.

Димитър Щерев е член на Работен комитет 2 – „Подземно съхранение на природен газ” към Международния газов съюз  (World Gas Union).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *